Хората извън сферата на изкуството обикновено срещат наименованията на техниките за художествен печат само в малките табелки, описващи изложбените картини в галериите.
Дълбокопечатните графични техники (или инталио от итал. intaglio) се състоят в гравирането на плоскост и отпечатване на издълбаното изображение върху хартия – оттам и наименованието дълбок печат. С тях се създават картини с красив кадифен завършек, който не може да бъде имитиран с друга техника.
Суха игла
Сухата игла обикновено е първата дълбокопечатна графична техника, с която учащите се запознават. Тя е по-достъпна и благоразполагаща към начинаещите, тъй като се доближава максимално до рисуването с молив.
Инструментът, с който се работи, е игла с много твърд и остър метален връх, с която изображението се гравира върху ацетатна или акрилна плака (вералит или плексиглас), медна или цинкова плоча. Изборът на прозрачна плака позволява улеснението тя да се положи върху предварително подготвен проект, направен с молив или тънкописец, който да служи за водеща основа в процеса на гравирането.
Предлагат се игли с остриета, заточени по различен начин – за постигане на различна дълбочина на следата, както и по-специализирани пособия – за други текстури. На практика могат да се използват всякакви достатъчно остри подръчни материали (като например скалпел). За постигането на специфични текстури се използват и разнообразни шкурки.
Интересното при сухата игла е, че при гравирането следите върху печатната матрица се получават не с вдълбаване, а чрез изтласкване на материала с инструмента, като се създават улеи с грапави ръбчета, наречени барби. Линията е мека, а ръбът ѝ е неравномерен, леко назъбен. Барбите задържат повече мастило от самите щрихи и създават онзи неповторим кадифеномек ефект, характерен за тази техника.
Намастиляване
За отпечатването на сухата игла се използват мастила на маслена основа, които трябва да са достатъчно нисковискозни (течливи), за да могат лесно да се втриват в щрихите, и съответно, след това излишното мастило да се изтрие от повърхността на печатната матрица. Ако се ползва офсетово мастило, се добавя маслена боя и ленено масло.
Така подготвеното мастило се втрива внимателно в щрихите. Нанася се фин слой с помощта на предварително подготвено тампонче (за предпочитане от сатенен плат). След това излишното мастило се избърсва от плоскостта с чисто тампонче от плат, за да остане само в гравираните следи. Матрицата се доизтрива с длан, с равномерен лек натиск, за да се очертае детайлно създаденият образ и отпечатването му да бъде ясно.
Отпечатване
За качеството на печат от основно значение е правилният подбор на печатната хартия и нейната предварителна подготовка. Използва се добре абсорбираща водата хартия, с 50-60 % памучно съдържание, за предпочитане с гладка, сатенена повърхност – т.нар. топла преса. Подготовката на хартията включва потапянето ѝ във вана с вода за около 3-5 минути и нейното подсушаване между чисти филтърни хартии. Важно е листът да е само леко влажен (добре подсушен), за да се избегне заскубване на хартиените влакна.
За професионален резултат отпечатването се осъществява чрез офортна преса, снабдена с филцово кече и печатарска гума. За правилното позициониране на хартията се ползва предварително подготвена пасер-форма, която се слага върху плота на пресата. Печатната матрица се поставя върху очертанията на пасер-формата, с лицето нагоре, а върху нея се полага листът хартия. (Ако не разполагаме с офортна преса, можем да използваме барен или дървена/метална лъжица).
Техниката суха игла обикновено позволява отпечатването на относително малък брой качествени копия, тъй като барбите по гравираните следи се сплескват поради силния натиск на пресата и качеството на печата се влошава. Обикновено се осъществяват до 10-15 качествени отпечатъка (до 20 при използването на медни плочи и плескиглас).
Офорт
Името офорт произлиза от френското eau forte, или силна вода, което всъщност е киселината, която се използва за техниката. От всички дълбокопечатни графични техники, използващи разяждащото действие на киселина за вдълбаване на изобразителните елементи в металната повърхност, безспорно офортът е най-популярен и притежава най-богати традиции. При тази техника изображението се гравира върху предварително покрита с киселиноустойчив грунд метална плоча (цинкова или медна).
Въпреки че всеки художник има индивидуални предпочитания в изготвянето на офортния грунд, най-традиционната и популярна рецепта си остава: 2 обемни части асфалт, 2 обемни части пчелен восък и 1 обемна част колофон, разтворени на водна баня в терпентин. Понастоящем все по-популярни стават офортните грундове на акрилна основа, които освен че са отлични протектори срещу разяждащите препарати, са и нетоксични.
Характеристика на технологичния процес
След изолиране на гърба на плочата с устойчив грунд (с PVC фолио или широко тиксо, залепено с припокриване на лентите) се пристъпва към разяждане на изображението с киселинен разтвор. В зависимост от продължителността на разяждащото въздействие линиите и щрихите се вдълбават повече или по-слабо.
Начините, по които офорта може да се степенува, са главно два:
- Посредством гравиране с различни степени на насищане на плочата със следи, които биват последователно разяждани. При всяко следващо донасищане на изображението, то се обогатява с все-повече фини и светли степени. При този метод първи се гравират най-тъмните линии и щрихи. По такъв начин се постигат извънредно богати стойности при офорта – от сребристосиво до наситено черно.
- При този начин на степенуване изображението се гравира изцяло, с пълния си диапазон на насищане, като отделни зони се покриват периодично с бързосъхнещ грунд за ретуш, след което процесът на разяждане продължава.
- След приключване на процеса на разяждане, плочата се изважда от киселинния разтвор, измива се обилно с течаща вода и грундът се изчиства от повърхността ù с разтворител (АМБ, терпентин, газ).
- Плочата се намастилява чрез внимателно втриване на печатното мастило в щрихите. Мастилото се разстила тънко и равномерно чрез ръба на пластмасова карта или парче линолеум, така че да попадне във всички, вдълбани под повърхността ѝ следи.
- След пълното отстраняване на мастилото от повърхността на плочата, то остава само в разядените върху нея следи. Отпечатването се осъществява върху предварително овлажнена хартия с помощта на дълбокопечатна (офортна) преса.
Подготовка и химична обработка
- За офорт обикновено се използва цинкова или медна плоча. Медните плочи превъзхождат цинковите по своето представяне и дълготрайност. Меката мед отразява дори и най-леките надрасквания.
- Острите ръбове и ъгълчета на листа скосяват с пила или шабър, за да не срежат хартията, когато минава през пресата.
- Плочата се полира до огледален блясък, за да се отстранят фабричните ѝ неравности. Така се елиминира нежеланото им отпечатване по-късно.
- Плочата се почиства от полирпастата и се обезмаслява.
- С широка, мека четка (с изкуствен косъм) равномерно и тънко се нанася киселиноустойчив грунд, оставя се да изсъхне, след което гравирането може да започне.
- Гравираният метален лист се потапя в киселина, която разяжда само откритите от инструментите, негрундирани щрихи (ецване). Гърбът на плочата задължително се обезопасява. За целта може да се използва самозалепващо винилово фолио. Колкото по-дълго оставим листа в киселинния разтвор, толкова по-изразени (разядени) ще са нарисуваните линии. Дълбочината на разяждането зависи и от силата на ецващата течност, както и температурата на околната среда.
Тиражиране на офорта
Тъй като се работи върху метал, който е по-издръжлив, тиражът на офортната плоча може да достигне до няколкостотин качествени отпечатъка. Хубавото на техниката е, че матрицата може да се коригира, доработва и надгражда след пробния печат посредством изстъргване, полиране или догравиране, до получаване на желания контраст и тоналност.
Акватинта
Акватинта (от лат. aqua – вода и tincta – тон). Както подсказва наименованието, графичният език на техниката акватинта включва формоизграждане чрез богатството на степенуваната по сила тоналност.
Акватинтата е една от най-популярните дълбокопечатни графични техники сред художниците-графици. Открита от французина Жан Батист Лепренс между 1765 и 1768 г., тя представлява метод за полутоново плоскостно разяждане с възможности за богато тонално степенуване. Техниката се отличава със специфичното си живописно въздействие, наподобяващо рисунка с акварел. Тя може да се използва самостоятелно или в комбинация с други графични техники, например офорт, суха игла, лави или резерваж. През последната четвърт на ХХ век (и понастоящем) популярност добива и т. нар. фотоакватинта.
Етапи при техниката акватинта
- Цинковата или медната плоча се полира, а ръбовете ѝ се скосяват с пила или шабер.
- Върху металния лист ръчно или с помощта на барабанен шкаф се разпрашава фино смлян асфалт, колофон или копал (видове смола).
- Прашинките се скрепяват и заздравяват върху металната повърхност чрез разтопяване с топлинен източник (котлон). В резултат от тази процедура върху плочата се получава характерното киселиноустойчиво назърняване. Малките капчици създават равномерно зърнисто изолационно покритие. Колкото по-фино смлени са прашинките, толкова по-дребно е акватинтовото зърно и, съответно, по-хомогенен и равен е постигнатият тон. Големината на капките и тяхната гъстота могат да варират и това рефлектира върху цялостното тонално изграждане на крайното изображение.
- Следва разяждане в киселина или метална сол (ецване). Процесът на разяждането се осъществява между капчиците. Зоните, които не трябва да бъдат разядени, се покриват предварително с течен, бързосъхнещ грунд или перманентен маркер на лакова основа.
Подготовка
- Металната плоча се изпилява по ръбовете и полира.
- След това тя бива внимателно поръсена с асфалт или колофон на прах. Важно е да бъде покрита с пудрата съвсем равномерно. Всяка разлика в пласта се отразява и в светлосенките на крайното изображение.
- Металният лист се нагрява върху плоча и колофонът (който е вид смолисто вещество), се разтапя и втвърдява на малки капчици.
- Потапяне в киселината: Наситеността на тоновете се контролира чрез продължителността на потапяне, както и поетапното покриване на различни участъци с офортния грунд, който ги предпазва от разяждане. Т.е. извършва се неколкократно грундиране и потапяне.
- Предимството на акватинтата е, че за ецването се чака доста по-малко, тъй като колофонът се разяжда доста по-бързо. Времето зависи от силата на киселината и комбинацията киселина – метал.
Тоналност
Наситеността на тоновете се контролира чрез продължителността на потапяне, както и поетапното покриване на различни участъци с офортния грунд, който ги предпазва от разяждане. Процедурата се повтаря до постигане на планирания брой отделни степени, вариращи от сребристосиво до наситено кадифеночерно (от няколко секунди до 8 -12 минути престой в слаб киселинен разтвор 1:10, 1:12).
За прецизиране на процеса е добре да се направи предварително пробна скала, за установяване времетраенето на разяждането, в зависимост от избрания за работа вид метал и силата на съответстващия му ец (киселина или сол).
Тиражиране
Намастиляването се прави след почистване на плочата от грунда и колофона с разредител. Процесът е идентичен с този, прилаган при техниката офорт. Още на този етап се виждат различните тонални стойности, постигнати чрез ецването.
Техниката акватинта дава възможност за реализиране на до 15-20 отпечатъка с равностойни качества от цинкови плочи и до 30 и повече отпечатъка от медни плочи. За по-големи тиражи (до 100 броя) е необходимо металната плоча да бъде стоманизирана.
Върхови постижения, реализирани в техниката акватинта, са графичните серии на Гоя, Пикасо и Кете Колвиц. И понастоящем, в началото на XXI век, тази техника е предпочитано изразно средство от много изявени съвременни графици.
Удоволствието от графичния печат
се крие не само в създаването на сложни образи и сюжети с прости изразни средства, но и в усъвършентването на процеса на отпечатване и елемента на изненада преди разкриване на готовата творба.
Автор: Проф. д-р Снежина Бисерова
